Пак нищичко не намерил — пусто, мъртво било всичко наоколо му. Стигнал до едно блато, гледа — сред блатото плува гъска, но се клатушка така, като че или краката, или крилете й са пречупени — „Нищо не намерих, нищо не убих, поне тази гъска да застрелям, инак ще умра от глад“ — помислил си момъкът. Прицелил се, гръмнал, но не можал да улучи. Гъската се гмурнала във водата, и се показала съвсем на друго място. Стрелял, стрелял момъкът, изстрелял всичките си патрони, но не можал да улучи гъската. Ядосал се той, метнал се на коня и се спуснал да я гони. А гъската се появява ту тук, ту там, ту под краката му изплувала, ту съвсем далеко се показвала. Подмамила го навътре в блатото и изчезнала, а момъкът паднал заедно с коня във водата и взел да потъва. Успял той все пак да изплува, но си оставил там и коня, и бронята, и всичкото си оръжие.

Излязъл момъкът от водата гладен и мокър до кост. Огледал се и видял далеко, някъде навътре в гората, светлина. Тръгнал към нея. Вървял, вървял, стигнал до едно селище. Гледа наоколо — само бухали и кукумявки. Орат, сеят, всякаква работа вършат. Приближил се до тях момъкът и им казал:

— Ей, вие, бухали-бухали, бухалово царство! Разбирате ли от поздрав, можете ли да говорите, имате ли стопанин или господар?

— И от поздрав разбираме, и да говорим можем, и господар си имаме — отговорили бухалите. — Нашият господар си доведе за жена дъщерята на източния цар и сега ние всички празнуваме.

— Покажете ми тогава къщата на господаря си!

Показали му най-голямата и най-красивата къща.

Приближил се момъкът до царския дом и още отдалеч зърнал и познал най-голямата си сестра. Изтичала тя да посрещне брата си, прегърнала го и го целунала. Влезли вътре, седнали и почнали да се разпитват един друг. Вечерта сестрата казала на брат си:

— Братко, влез сега в другата стая: ще си дойде царят бухал и се страхувам да не те закачи с ноктите си или с клюна.