След малко дошъл бухалът, отърсил се от бухаловата си премяна и се превърнал в прекрасен момък. Приближил се до жена си, прегърнал я и попитал:

— Защо ми мирише на човек?

— Летял си над земята. Кой друг освен тебе ще внесе тази миризма? — отговорила му тя.

А после добавила:

— Какво би сторил, ако един от братята ми дойдеше тук?

— На най-големия и на средния ще изкълва очите, но най-малкия ще прегърна и целуна.

— Тук е най-малкият ми брат — казала жена му и извела брат си.

Прегърнал го бухалът и го целунал. А после го попитал защо е дошъл. Момъкът му разказал всичко.

— Това не е гъска, а девойка — обяснил бухалът. — Аз цели три години се мъчих да я стигна и не можах, че ти ли ще я хванеш?

— Значи никога не ще мога да я уловя?

— Не мога да ти помогна в това — отвърнал бухалът, — но вълкът може би ще те научи как да постъпиш.

Отишъл най-малкият брат при втория си зет — вълка. Вълкът му разказал, че и той две години преследвал тази девойка, но все не успявал да я хване.

— Може соколът да ти помогне — добавил той.

Отишъл братът и при третия си зет. Зарадвал му се соколът много. Разказал му момъкът всичко.

— Напразно се мъчиш да хванеш тази птица — казал соколът. — Това не е гъска, а девойка с невиждана под слънцето красота, която плува в образа на гъска. Цяла година я преследвах, издигах се в облаците и от небето се спусках върху нея, но щом усети движение във въздуха, тя се гмурка чак до дъното на блатото и се скрива. Никой не може да я хване и никой не ще ти помогне в това. Има само един змей — наполовина вкаменен, — може би той ще ти каже как да я хванеш.

Момъкът веднага тръгнал да търси змея. Дълго го търсил той и най-после съзрял, че някой стои изправен като дърво на върха на планината. Приближил се момъкът, разбрал, че това е змеят, и му казал:

— Здравей, бащице!

— Мини от другата ми страна — продумал змеят. — Имаш късмет, че ме нарече бащице, иначе добро нямаше да видиш! Как си се осмелил да дойдеш тук при мене?